"Замъкът на демоните"

Живеех във време изпълнено с безумие. Не мога да си спомня кога за последно видях слънчевите лъчи. Не помня дали изобщо съм ги виждала. Точно за това наричаха родното ми градче Даркхоул. Преведено буквално означава "Тъмна дупка". А на мен казваха Амарант (това е фамилията ми) макар, че малкото ми име е Аврора. Каква ирония само. Името ми означава "утринна зора", а фамилията - "която никога не умира". Ама, че шега, а? Цялото ми име се чете "Утринна зора, която никога не умира". Казвам ирония, защото както споменах тук зора отдавна не е имало.
Не знам как е започнало всичко, но съм чувала историите на възрастните. Те казваха, че е дело на демони. Е, да! Всички в тази местност бяха много суеверни. Аз не вярвах много в тези неща.
Извън Даркхоул имаше стар замък. Хората свързваха нещастията си с него. Наричаха го "Замъкът на дмоните" или "Демоничният замък". Не, че не беше едно и също. Призраци, демони... Що за глупости? Според мен там живееха най-обикновени хора. Може би необщителни, но все пак само хора. Опитах се да го кажа на съгражданите си, но те ме нарекоха луда. Луда? Как ли пък не. Дълго упорствах, но накрая се отказах и се укротих. Беше безсмислено да споря с тези твърдоглавци. За това просто се отдръпнах. Дори вече почти не разговарях с тях. Всъщност не разговарях с никого. Може би само, ако се налагаше. Така щеше да е най-добре... за мен.
Моето семейство живееше в края на града, защото баща ми работеше като изобретател или нещо подобно. Все майстореше някакви приспособления. Всички му казваха Майстор Джак. За това пък майка ми, Сара, си беше най-обикновена жена. Работеше в местната пекарна. Все ухаеше на току-що опечен хляб или сладки.
За разлика от тях обаче, аз н бях никак общителна. Дори децата ме закачаха за това. Не се интересувах особено от чуждото мнение.
Обичах да се разхождам сама и да размишлявам. И все пак не всички ме смятаха за особена. Имаше едно момче. Казваше се Саймън. Той не криеше, че ме харесва. А аз не криех, че ми е безразличен. Признавам, че ми беше жал за него, но не можех да променя чувствата си. Това го нарани и огорчи. Почувства се унизен и искаше да ми го върне.
Един следобяд майка ми ме прати до един поток в гората. Искаше да и занеса вода от там, защото печивата ставали по-вкусни с такава вода. Както и да е. Отидох и се надвесих над водата. Тъкмо напълних ведрото с вода, когато видях отражение в потока. Дори не успях да се обърна, когато усетих удар по тила. Паднах на земята, но все още бях в съзнание. Чух думите и познах гласа. Беше Саймън.
-Щом не си моя, няма да си ничия. Да се надяваме, че демоните ще те убият бързо.
След това не помня. Странното беше, че усещах какво става. В един момент дори започнах да се съмнявам, че това, което наричах свой живот бе една голяма лъжа. В известен смисъл си беше вярно.

***следва...***