"Замъкът на демоните"

***

Покрачих напред - назад из стаята. Чудех се какво ще стане с мен. Не знаех как съм попаднала там, нито защо. До сега никой не се поинтересува от мен. Това силно ме озадачи. Така или иначе не напуснах помещението. Подтиснах любопитството си. Смятах да почакам търпеливо. В краен случай щях да избягам от там.
Не чаках дълго. По коридора, намиращ се от другата страна на вратата, отекнаха стъпки. Те се приближаваха все повече докато накрая на изчезнаха. Превъртя се ключ. Бравата се завъртя и от мрака долетя лекото изскърцване от отваряща се врата. Скрих се в най-тъмния ъгъл. В стаята се появи силует на мъж. Не можах да го видя, защото в помещението нямаше абсолютно никаква светлина. Това не ми пречеше чак толкова, тъй като очите ми вече бяха привикнали към тъмнината. Та, аз винаги съм живяла в непрогледен мрак.
Човекът се спря. Усетих погледа му върху себе си. След миг проговори съвсем спокойно.
-Виждам, че си по-добре.
Мълчах си и не смеех да помръдна.
-Хайде, хайде! Не се страхувай. Ела! Аз съм лекар и трябва да те прегледам.
-Как... Как попаднах тук? Това е Замъкът на демоните.
-Да, така го наричат. Моля за извинение, госпожице. Името ми е Александър Мориелт. А ти си?
-Аврора Амарант.
-Виж ти! Името ти ме очарова. Необичайно е, но ти отива.
-Аз ... благодаря.
-А сега, мила моя, ела с мен. Предполагам, че си гладна.
Това беше истина. За това го последвах мълчаливо. Все още не можех да видя напълно мястото, но можех да го усетя. Около мен се появяваха и изчезваха странни шумове. Всичко бе толкова непознато и ... плашещо. Пристъпвах бавно и не спирах да се озъртам. Имах чувството, че този тип ми се смее. Честно казано и аз сигурно щях да се смея, ако някой се държеше като параноик.
Не знаех какво да правя. Не познавах това място и не знаех как да се измъкна от там. Много неприятно усещане. Сякаш бях в капан. Все пак опитах да се взема в ръце. Наложи се да впрегна всичките си сили, за да се успокоя и да запазя самоконтрол.

****следва...****