Кристалите на Калдорей

***продължение***

- Да...
- Къде се губиш, момиче?
- Не съм се губила. Бях тук, Миранда. Какво има?
- Защо трябва да има нещо?
- Защо ли?
- Ти си водач на групата ни.
- Ние не сме група. Всеки играе за себе си. Нима не си забелязала, че в училище дори не си говорим?
- Да. Но трябва да ти кажа, че това ще се промени. Ще видиш.
- Оракулът ще е доволен. - отговорих мрачно аз.
- И не само той. Нима ти не искаш да се освободиш от оковите на тази застояла ситуация?
- Може би. Но не мога да забравя истината, Миранда. Ние носим бремето на чужди грехове. Трябва да ги изкупим. Ние сме ги наследили.
- Прекалено много се тревожиш, Лира.
- Все някой трябва да е сериозен.
- Чакай! Изпила си я, нали? Отварата. Сега разбирам защо се държиш така.
Затворих слушалката. Не изчаках тя да се доизкаже. Миранда имаше право. Бях пила от "Отварата на Тъгата". Така я наричаха, защото караше хората да се чувстват тъжни, замислени. Едва ли не отчаяни.