Кристалите на Калдорей

*продължение*

За това се чувствах по този начин. А аз не бях такава. Бях весела, обичах да се шегувам, да се забавлявам. Сега просто имах нужда да видя света и в неговата мрачна светлина. Греховете на предшествениците ни ни преследваха. Другите се правеха, че не забелязват, но не и аз. Точно за това прдприех тази крачка.
Легнах отново и затворих очи. Миналото прелетя пред очите ми. Ужасно минало, което принадлежеше на други. Време изпълнено с провали и разочарования. Виждах хора, които отдавна бяха напуснали света на живите. Но знаех, че дългът ми бе не само към този свят, но и към хиляди други. Светове, които трябваше да бъдат съживени. Аз бях огъня. Огънят, който не само отнема, но и създава живот. Това трябваше да сторя. Но никой не вярваше. Хората и другите създания бяха загубили вяра в нас. За тях бяхме само спомен за черни времена. Разбирах ги. Изпитвах не по-малка вина. До някъде Миранда имаше право. Трябваше да се обединим, ако искаме да постигнем някакъв успех.
За мой късмет ефектът от отварата почти бе изчезнал. Все пак аз бях мрачна. Спомените на предишната Пазителка (Господарката на Огъня) бяха част от мен. Всъщност ние все още не бяхме официално избрани. Уменията ни бяха чисто вродени. Като необработени диаманти. Само ни бяха казали, че сме много ценни. На практика всичко, което знаехме идваше от чужди спомени и сънища. Не знаехме истината изцяло. За сега нямаше кой да ни обясни.

*следва...*